Един преглед на българските медии напоследък оставя неприятно чувство за за(въз)раждаща се протекционистка реторика. Само в едно от последните предавания на Цветанка Ризова, двама последователни гости (социолог и политик) се обявяват в „защита” на родния производител и отпъждане на китайските стоки. Свидетели сме на поредното рециклиране на познатия аргумент за турския/македонския домат, който (ако не знаете) освен нечестен, е и по-малко вкусен от българския.
Да погледнем най-важния според думите на политиците участник в пазарната размяна – потребителят. Какви ще се последствията за него от ограничаването, следователно оскъпяването, на вноса на определени стоки в страната?
На първо място, ще имаме моментално прекъсване на най-важния пазарен процес – този на свободното договаряне. Щом една стока намира купувачи, то размяната ѝ носи облаги на двете страни – ако трябва да сме конкретни, хората, купуващи китайски стоки, искат да ги потребяват и оценяват придобиването им като по-полезно от запазването на монетарния им еквивалент. Когато в покупко-продажбата се намеси държавата със своите регулации, тя неминуемо изменя доброволно постигнатия баланс в сделката.
На второ място, спомената по-горе намесата ще принуди потребителите да се обърнат към скъпите, непредпочетени български продукти, които се фаворитизират от политиците. Или в случай, че не желаят да се върнат към тях, ще бъдат таксувани през ефектите, произтичащи от въвеждането на тарифи и квоти. Големите печеливши ще бъдат тези бизнеси, които успеят най-умело да лобират пред властимащите за квоти в своя бранш, а сметката ще се плати от наивните избиратели.
В свой монограф от 1986 г. Мъри Ротбард използва reductio ad absurdum, за да покаже колко безсмислени са протекционистките бариери. Той пита, ако работеха толкова добре и наистина водят до повишаване на благоденствието, то защо нямаме тарифи между отделните градове (как така кюстендилски череши в София, а местните производители?), между квартали ( вносът на сандвичи от Младост 3 в Младост 1 е стар проблем), дори между съседи. Не може ли семейство Иванови да издаде декрет за спиране покупката на стоки, произведени извън дома, не е ли това най-висша отдаденост на семейните ценности, които политиците ни винаги са намирали за изключително важни.
Добър пример за цената на протекциите може да даде американската стоманена индустрия от началото на века[1]. От тарифите първо пострадва автомобилостроенето. За всеки седан, асемблиран в страната, е необходима стомана за около $700, когато заради протекции цената на тон скочи с $50, общият резултат е $6,5 милиарда годишно допълнителни разходи за ползвателите на 130 милиона тона от продукта. Тези пари облагодетелстват собствениците на леярни, но в същото време водят до затваряне и местене на фабриките, ползващи суровината, и до по-скъпи стоки за крайния потребител.
Ситуацията е по-неприятна, когато става дума за т. нар стоки от първа необходимост. Ограничаването на вноса на храни води до директното им поскъпване, а е известно , че българите харчат над 50% от дохода си за храна и жилище, като процентът е по-голям при хората в лошо икономическо положение. Налагането на своеобразен „данък българско производство” със сигурност няма да им се отрази добре и едва ли биха го подкрепили.
Затова повече икономическа грамотност, по-малко популизъм от всички, моля.
[1] Griswold, Daniel. “Protectionism Hurts Consumers.” February 4, 1999. http://www.cato.org/publications/commentary/protectionism-hurts-consumers (accessed June 10, 2012).
Stoyanpanchev's Blog 